Свиленград – българският град на коприната

Свиленград е разположен в близост до тройната граница между България, Гърция и Турция. Той е граничен град и „входна врата“ на България. Днешният град е построен на двата бряга на река Марица, чиято долина е ограничена от Източните Родопи и Сакар планина.

Ето накратко историята на Свиленград – българският град на коприната. Името му е избрано поради широко разпространеното през Възраждането отглеждане и преработка на копринени буби в района. Това е бил един от основните поминъци на местните жители. А „свила“ е красивата българска дума за коприна.

Кратка история на Свиленград

Стратегическото географско разположение и благопроятните природни условия са предпоставка за съществуването на селище по тези места от най-дълбока древност. Според историците има данни за тракийско селище, населявано от племето одриси. По времето на Римската империя оттук е минавал един от най-важните римски пътища Via Militaris, свързващ Констанитнопол със североизточните части на днешна Италия. Останки от калдаръма на стария римски път са личали до началото на ΧΧ век по левия бряг на Марица. По времето на император Юстиниан е била построена крепост, назована Бурдепто. Руини от нея се намират край местноста Хисаря.

След създаването на Българската държава районът е продължил да бъде кръстопът и арена на непрестанни войни. Тук са водили битки и са превземали крепости царете Крум, Омуртаг и Маламир. По време на Втората Българска държава войските на Калоян нанасят първото голямо поражение на непобедимата дотогава латинска армия, предвождана от император Балдуин. Предполага се, че мястото на битката е било северно от Адрианопол, в подножието на Маточинската крепост.

По време на Османското владичество тук е съществувало селище, назовавано Кинекли или Канаклия. През 16-ти век по времето на така наречения „златен век“ на Османската империя Мустафа паша построява мост над река Марица, разположен на най-краткия път от Цариград за Европа. А селището е наречено на негово име – Джесир Мустафа паша.

Въпреки, че Свиленград е освободен от руските войски, Берлинският договор оставя града под турска юрисдикция. През Балканската война 1912 година градът е освободен от българската армия, но впоследствие отново е завладян и опожарен къща по къща от турците. Окончателно е освободен през есента на 1913 година, когато по силата на новия мирен договор между България и Турция, Свиленград остава в пределите на България. Името на града е било предложено от възрожденския учител Петър Станчов още през 1874 година, но официално градът е наречен Свиленград през 1913 година.

Вечерна разходка из Свиленград

Посетихме Свиленград привечер. Разходихме се из центъра на града. На пръв поглед градът бе добре уреден, но някак си пуст и безлюден. Днес освен граничен и транспортен център Свиленград се е превърнал и в хазартен „оазис.“ На всяка крачка се виждат казина и игрални зали – малки, големи, огромни…. Наричат го „българският Лас Вегас“. На другия ден научихме повече за този „бизнес“: Тъй като хазарта е забранен със закон в Турция, тук предприемчиви бизнесмени са се ориентирали и са създали привлекателен център за богатите турски комарджии. Луксозните хотели предлагат пълно безплатно обслужване, дори и транспорт за „своите клиенти“, които идват за да оставят „тлъсти пачки“ в казината.

Пред библиотеката видяхме тази пейка:

На нея е принтирано стихотворението „Свиленград“ на Иван Вазов, написано през 1913 година в знак на благодарност, че местните жители са наименували улица на негово име. Вазов е учителствал тук през 1874 година.

Накрая стигнахме до моста на Мустафа паша – най-голямата забележителност на града. Мостът е строен в периода 1512 – 1529 година от османския архитект Мимар Синан и е част от цял комплекс, включващ още кервансарай, джамия, чаршия и хамам. Изграден е под ръководството и с финансовите средства на султанския везир Мустафа паша. Мостът има 21 свода и е с обща дължина 295 метра. Широк е 6 метра и е изграден със зидани камъни. Той е единствената оцеляла постройка от комплекса.

Финални щтрихи

Под моста има бент и стоейки на моста човек наистина чува как „шуми Марица„. А Марица е широка и пълноводна, събрала в себе си водата и от последните притоци на българска територия, за да я занесе в Бяло море. Никъде другаде в България не може да се види толкова широка и пълноводна река.

В реката до моста са поставени светещи фонтани, а самият мост е с художествено осветление, така че е особено атрактивен вечер.

Вечерта завършихме с вечеря на брега на Марица, в заведение, което претендира, че е построено а мястото на някогашния керван сарай. Обстановката в заведението е в ориенталски стил, съчетаващ съвременните и традиционите стил и вкус.

Това бе и последната вечер на нашето пътешествие из Източните Родопи. На другия ден ни предстоеше посещение на крепостта Букелон край село Маточина и малка неочаквана обиколка из селата в Сакар планина.