Искърското дефиле е проломът, който река Искър прави през Стара планина при дългият си път от Рила до Дунава. 340км е дължината на река Искър, което я прави най-дългата река, протичаща само през българска територия. Проломът на Искър през Балкана също се отличава със своята дължина от 84км, като най-дългият пролом в България. И сега, ако докажем и че „от Искаро по-дълбоко нема„, ще сме на върха на всички класации.
Не знам каква е дълбочината на клисурата, но гледките от високо са наистина впечатляващи и спиращи дъха. Днес ще ви предложа гледки от две високи точки в Искърския пролом: от паметника на Дядо Йоцо и от паметника на Септемврийци.
Паметник „Дядо Йоцо гледа“
През 2005 година със средства на община Мездра и на частни дарители е изграден паметник на вазовия герой Дядо Йоцо. Поставен е на върха над село Очин дол. Макар, че има спорове дали това е точното място, на което дядо Йоцо е излизал да „гледа българското“, ние няма да се спираме на тях. Мястото, на което е поставен паметника предлага много добра панорама към дефилето, реката, пътя и ж.п. линията през него.
Самото място е добре устроено и облагородено. Има заведение, изградени са алеи, цветни градинки, беседка и други туристически атракции. Въобще приятно местенце за кратък отдих в планината, заради което си струва да се отбиеш от пътя или пък да дойдеш нарочно.
Ето го и самият паметник:
Скулпторите са изобразили стареца изправен, вторачен в дефилето, стиснал в ръка калпак и сякаш маха за поздрав на преминаващите. Вазовият герой е свидетел на построяването на ж.л. линията през 1889г. Това е „чудо нежиждано“ – такъв грандиозен проект „… Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?…“
Описанието на Вазов
Оттогава неговото любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.
От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.
Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.
Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се.
Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.
(„Дядо Йоцо Гледа“ – Иван Вазов)
Дядо Йоцо гледа „българското“
Слепият старец, ослепял недадейно, точно преди Освобождението има една-едничка мечта „да види българското„, да усети свободата. И докато „окатите“ му съвременици виждат много разочарования в бленуваното свободно бъдеще, то слепият старец гледа с душата си. „Честит слепец!“ Честит е всеки човек, който успее да види осъществена някоя своя мечта. А дядо Йоцо успя. За него „българското“ беше реалност – то беше „велико, могъществено, необятно...“. Така и завършва живота му: гледайки „българското“.
Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.
Но той го завари умрял там с шапка в ръка.
Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България…
(„ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА“ – ИВАН ВАЗОВ)
Въпросът сега е: Какво гледаме и какво виждаме ние? Дали оценяваме това, което имаме, или сме вечно недоволни и неблагодарни?
Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци…
Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!…
(„ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА“ – ИВАН ВАЗОВ)
Паметник Септемврийци
Паметника е издигнат над гара Лъкатник и до него има път, по който можете да се изкачите с кола. Направен е в чест на загиналите в Септемврийското въстание през 1923г. Облицован е с червен пясъчник, за да напомня за пролятата кръв на въстанниците. На това място фашистите разстрелват и хвърлят от скалата четирима местни герои.
От тук се открива прекрасна панорама към Искърското дефиле.
И за финал – залез над Балкана:
Разходката ни приключи по залез. Денят ни остана пълен с впечтления, красиви гледки и размисли за България.
