Пресъхналият Водопад на Сътворението

Водопадът на Сътворението е една от нашумелите напоследък туристически дестинации в Източните Родопи. Намира се край село Долна Кула, община Крумовград. Висок е 7-8 метра и за жалост е пълноводен само през пролетта. Най-впечатляващи са скалите, вероятно от вулканичен произход. Приличат на базалт. Не се знае защо и как е избрано името „Водопад на Сътворението“, но може би е свързано с произхода на скалите.

За първи път видях този водопад в един пост на една приятелка, запалена туристка. При планирането на нашето пътешествие, реших да го включа като една от задължителните дестинации. За съжаление не улучих момента на посещението. Макар и да знаех, че лятото не е подходящ сезон за водопади, все пак имах очакването, че ще видим поне малко вода.

Нашето посещение на водопада на Сътворението

След като прекарахме един ден в горите около Златоград ( Орлови скали и крепост Устра) се отправихме на изток. Преминахме през Момчилград без да спираме и се отправихме към село Долна кула. След разклонението при село Горна кула пътя вървеше покрай на река Крумовица, която също беше доста пресъхнала от горещините. Малко преди последната махала объркахме пътя и слязох да питам един овчар за водопада. От него разбрах, че е пресъхнал. В последната махала пътя свършва на нещо като малко площадче, където може да се паркира. Наоколо имаше няколко къщи и една чешма, която едва „църцореше“. Един дядо пълнеше вода в кофа. Тръгнахме по пътеката. Услужливи туристи са начертали червени стрелки по стените на къщите и по скалите. След около 10-тина минути видяхме водопада, по точно мястото на водопада. Скалите наистина са внушителни, а растителността – оскъдна и пресъхнала.

Слязохме до самия водопад на Сътворението. Дерето също беше пресъхнало, но все пак имаше някакви следи,че скоро там е имало вода. Сред камъните ни посрещна една баба костенурка. На връщане по пътеката срешнахме още две „ентусиазирани“ туристки, които след това отново срещнахме по нашия маршрут.

Върнахме се при колата. Дядото го нямаше, чешмата беше спряла и само кофата стоеше пълна отдолу. Замислих се за живота на тези хора тук. За отдалечеността, безводието и трудностите с които живеят. Все пак къщата, в което се прибра дядото изглеждаше сравнително поддържана, виждаха се някакви саксийки с цветенца, личеше, че е обитавана за разлика от околните къщи.

Продължихме пътя си. Минахме през Крумовград и се отправихме към Ивайловград. Колкото по на изток отивахме, толкова по-голо и пусто ставаше. Планинският релеф бавно се сменяше с хълмове с редки гори. Докато в района на Златоград буквално на всеки километър по пътя имаше чешми и беседки, тук вече нямаше нищо. А жегата настъпваше неумолимо. Едвам намерихме една борова горичка край пътя за да отдъхнем малко.