Ивайловград се намира в най-югоизточната част на Родопите в непосредствена близост с гръцката граница, която освен от юг обгражда града от изток и от север. По последни данни населението на града е 3400 души ( дори по-малко от град Неделино). Климатът в района е преходно-средиземноморски. Пейзажа също наподобява повече на Гърция, отколкото на България.

В края на ХVІ в. в близост до разрушения средновековен български град Лютица (днес кв.Лъджа) възниква селище, наименувано Ортакьой (Средно село). По време на османското владичество и през епохата на българското Възраждане сведенията за района са оскъдни. След Руско-турската освободителна война, според решенията на Берлинския конгрес, Ортакьой заедно с други райони от Беломорска Тракия и Македония, остават под властта на Османската империя.

Борбата за освобождение в Ивайлоградския край

Ортакьой е временно освободен през октомври 1912 година по време на Балканската война, когато Източните Родопи попадат в оперативния периметър на българската армия. През лятото на 1913 година след оттегляне на българските войски от района в Гюмюрджна е образувано т.нар. „Гюмюрджинско автономно управление“ с председател Хафъз Сали. По това време започва да се извършва планомерното изтребление на българския етнос в Беломорска Тракия. На 29 юли 1913 година Гюмюрджинските автономни чети пристигат в Отакьой. Местното българско население в околията е оставено на произвола на съдбата. През септември-октомври 1913 г. главорезите от автономните чети убиват, заколват и изгарят в околните села над 335 души – мъже, жени, деца и старци. Само намесата на XXVII пехотен полк и четите на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов предотвратява тоталното обезбългаряване на Ортакьойския край.

Ортакьой е окончателно освободен от османска власт и върнат e на България след подписването на Цариградския мирен договор от 29 септември 1913 г. По това време градът е изявен духовен, културен и търговски център с около 2000 жители. Основен поминък на местното население са търговията, бакърджийството, калайджийството, бубарството, терзийството, яхнаджийството и др.

През 1934 г. Ортакьой получава името Ивайловград.

Центърът на Ивайловград – паметник „Майка България“

Посещение в Ивайловград

Посетихме Ивайловград в един жарък августовски следобед след Водопада на Сътворението. Най-напред се отправихме към крепостта Лютица, Атеренския мост и вила Армира, а на връщане разгледахме града. Най-напред се озовахме пред Туристически-информационен център Ивайловград, който се помещава в Мутафчиевата къща – типична градска къща от XIXвек.

Туристически-информационен център Ивайловград

След това разгледахме набързо и самия център. Поради горещината ( над 40 градуса) улиците бяха напълно пусти и безлюдни. А грандиозните мраморни стълби – изпочупени и занемарени. Сякаш мраморния град бе застинал в някаква поза от преди 30 години. Единственото по-поддържано и по-приветливо нещо бяха градинките. Покрай улицата имаше алея с „екзотични“ дървета с червени листа – малко по-нестандартни и не токлова разпространени в България.

Накрая минахме покрай паметна плоча на Капитан Петко войвода. Потърсих каква е връзката му с Ивайловград. Ето какво пише в официалния сайт на града за него:

Един от най-блестящите епизоди в народополезната мисия на Петко войвода е многочасовото сражение със сенклеристи на 21 май 1878г. в с.Пелевун. Цели 9 часа той и двама негови четника се отбраняват от камбанарията на църквата „Св. Пантелеймон“ срещу стотици пехотинци и конници – остават невредими, а след това Петковата чета разгромява метежническия отряд.

За своите заслуги при ликвидирането на Сенклеровия метеж, Войводата е приет и награден с ордени и медали от бележития пълководец – лейтенант М.Скобелев, главнокомандуващия Дунавската армия ген.-адютант Ал.Дондуков-Корсаков. Капитан Петко войвода получава и Георгиевският кръст за храброст – един от най- високите руски ордени за войнски добродетели – и става собственик на имение в Киевска губерния.

https://ivaylovgrad.bg/

Връзка на града с цар Ивайло няма, просто при смяната на имената всички селища с турски имена е трябвало да получат български такива. Това обяснява и изобилието на градове, с имена завършващи на град в тази част на България: Златоград, Момчилград, Крумовград, Ивайловград, Свиленград.

Ивайловград – мраморният град

3 мнения по „Ивайловград – мраморният град

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

%d bloggers like this: