Димитровград и несбъднатите копнежи на Пеньо Пенев

Градът на бригадирското движение Димитровград е създаден с указ на Георги Димитров на 2 септември 1947година чрез обединение на три села Раковски, Марийно и Черноконево. Градът е построен от 50 000 бригадири, които работят безвъзмездно в продължение на няколко години. Бригадирите построяват десетки жилища, химически заводи и пътища на територията на днешната община Димитровград. Сградите са в по съветски образец в така наречения архитектурен стил „сталински барок„.

Всъщност идеята за развитие на въгледобива и свързаните промишлености не е на Георги Димитров. Още през 1941година компанията Гранатоид, създадена от германски предприемач започва изграждането на нов промишлен комплекс, като купува съществуваща въгледобивна мина в Маришкия басейн и започва изграждането на циментовия завод „Вулкан“ с годишен капацитет 100 хиляди тона и топлоелектрическа централа.

Димитровград е разположен в Тракийската низина по поречието на река Марица. През годините на социализма Димитровград се развива като регионален търговски, промишлен и транспортен център. С население от 33 хил. души сега той е втори по големина в областта. След Демокрацията Димитровград се превърна в център на амбулантната търговия с най-големия пазар за промишлени стоки в България. Интересно, как как не решиха да сменят името му както на някои други български градове!?

Дом музей Пеньо Пенев

След Нова Загора спираме в Димитровград съвсем за кратко, буквално колкото да изядем по един сладолед в 40-градусовата августовска жега. Първото нещо. което виждаме е къщата музей на Пеньо Пенев. Намира се на главната улица срещу гарата. На втория етаж е запазена стаичката, в която е живял. Не се качваме. Оставаме до входа, за да прочетем стихотворението му „Пътека“, написано на плочата зад гърба на статуята. Потръпвам. Оставам с някакъв горчив привкус, с усещане за тъжен залез на един неудолетворен живот.

Като израстнала през времето на социализма бях запозната с живота и творчеството на Пеньо Пенев само от това, което сме учили в училище. Знаех за „поета с ватенката„, за прокламиращите новия строй стихотворения и нищо повече. Едва сега прочетох в биографията му за пълният с премеждия, неудачи и нищета живот на поета, завършил със самоубийство на 27 април 1959 година. Едва сега прочетох някои от „скритите“ и неизвестни по време на социализма ( поне за мен!!!) стихотворения. Едва сега научих нещо за него…

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека…

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

Още крачка – и ето го края! –

Извървяна е тя, извървяна…

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

Тъжно, много тъжно е когато някой си отиде неудовлетворен от този живот…. Добре поне, че е оставил някаква следа след себе си.

Жегата и недостатъчното време не ни позволиха по-дълга разходка из града. Разгледах останалите забележителности в Интернет.