Въженият мост при село Лисиците е най-дългият въжен мост в България. Разстоянието между пилоните му е 260м. В двата края на моста има бетонни постаменти, а над водата е въжена конструкция с дървени стъпенки. Моста е изграден в най-тясната част на язовир Студен кладенец и е единственият достъп до село Лисиците. През 1993 година моста е разрушен от водната стихия и след това е изграден изцяло нов мост.

До моста може да се достигне от село Широко поле. Има поставени табели, които отвеждат по черен път извън селото. От пътя се вижда язовир Студен кладенец и някои частни постройки край него. След като пътя стане по-трудно проходим автомобила се оставя и се продължава пеша. Посоката е към язовира и железопътната линия. Минава се през горичка и се излиза в близост до ж.п. спирката. Преминава се през линията и пътеката продължава през горичката, докато стигнете до моста.

Моето посещение на въжения мост Лисиците

За първи път видях моста преди години, когато се изкачвахме до средновековната крепост Моняк. Тогава докато гледахме красивите гледки от язовир Студен кладенец и забелязахме моста. Доста се чудехме как се стига до този мост и още тогава в мен се зароди желанието да стъпя на него някой ден.

язовир Студен кладенец - въженият мост
язовир Студен кладенец – въженият мост – гледка от крепостта Моняк

И така – въженият мост при село Лисиците бе включен в плана на нашето пътешествие из Източните Родопи. Макар идоста уморени от пътуването и най-вече от горещината на деня в късния следобяд поехме по пътеката през гората. След около 30-тина минути достигнахме моста.

Стъпването на моста беше доста „екстремно“ преживяване поради люлеенето, но бързо след това се свиква.

Размисли върху моста

Спомних си през моето детство, че имаше въжен мост близо до мястото, където живеех. Беше дълъг около 30-40 метра и понякога ми се налагаше да минавам по него. Беше доста страшно и опасно, тъй като имаше счупени дъски. Дори по едно време забраниха преминаването по него. След това през годините съвсем го занемариха и последния път, когато минах оттам бяха останали само колоните.

В края на моста срещнахме една жена от местните, която продаваше билки. Целият ѝ живот беше преминал в село Лисиците. Помнеше язовира още от детството си, помнеше стария мост и сега новият. Разказа, че в селото нямат магазин и ако се нуждаят от някакви продукти, трябва да изминат целия този път до село Широко поле пеша, за да си напазаруват. Почувствах се малко конфузно. Аз ( а и много други като мен туристи) идваме от всички краища на България, за да видим някаква „атракция“, а за местните тя е просто единствения път към цивилизацията и средство за живот. Колцина от нас биха се отказали от живота си, за да живеят в такова отдалечено място. Според жената имало някакъв път през съседното село, но той бил много обиколен и доста лош, затова хората ползвали моста.

Нивото на язовира беше доста ниско и имаше зелени островчета из него, по които свободно пасяха крави. По думите на жената нивото на язовира е ниско през последните 5-6 години и причината не е само в сушата, но и във ВЕЦ-овете.

Уморени тръгнахме по обратния път към колата, а оттам имахме още път до последната дестинация за днес – Златоград.

Въженият мост при село Лисиците

Едно мнение по „Въженият мост при село Лисиците

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

%d bloggers like this: