Разходката си е разходка, но целите трябва да се постигат. Затова още на другия ден, който пак беше слънчев и необичайно топъл за началото на януари, отново поехме из околностите на Велико Търново. Този път решихме да сменим изходната точка и за такава приехме хижа Божур, а оттам посоката трябваше да е право на запад.
Хижа Божур
Хижа Божур е емблематично място за жителите на Горна Оряховица. Намира се на възвишението над града и до нея се стига по 6 километрова асфалтова алея. До хижата се достига и по познатия ни черен път от разклона между Арбанаси и Горна Оряховица. Жижата е построена още през 1947 година, а на мястото има паметна плоча, отбелязваща, че на това място са се събирали революционерите от областта преди девети септември. През пролетта поляната пред хижата и околността са осеяни с диви божур и затова хижата е наречена Божур.
Пътеката към манастир Света Троица
В края на игрището до хижата има табела сочеща към Манастир Света Троица. Оттам започва и маркирана пътека с продължителност 1 час. Поехме по нея. Този път поне в началото не сме без път и посока и все още сме из околностите на Горна Оряховица. Началото на пътеката бе през ниска и рядка гора, осеяна с камъни.
След гората маркировката продължава по широк черен път, водещ на северозапад. След това от пътя отново се отделя пътека към манастира. Вървяхме по пътеката до ръба на скалния венец, преди самото спускане към манастира. Оттам се откри гледка към отсрещния хълм с Преображенския манастир на него.
Вече бяхме отново из околностите на Велико Търново. Знаехме, че двата манастира са един срещу друг, но къде точно са търсените от нас скали? Предния ден бяхме забелязали, че над пътя към манастир Света Троица на три места се спускат пътеки от хижа Божур. Последната беше точно до зида на манастира. Вероятно манастира се намираше точно зад ръба на скалите, които виждахме пред нас.
Отново се оказахме сред гъсталаци и шубраци без пътека. Тук-таме имаше утъпкани местенца по ръба на скалите, откъдето се откриваха неописуеми гледки.
Целта е достигната
А гората беше, както в началото на пътеката – ниска и осеяна с камъни, само че беше по-гъста и трудно проходима. Всъщност през другите сезони едва ли би могло да се премине през нея.
Но ние водихме неравна половинчасова битка и накрая успяхме да излезем на скалите. На едно място скалата беше разцепена и имаше дълбок пролом. На друго имаше закачено алпинско въже. На места в скалите се виждаха пещери. Въобще гледката надолу беше доста страховита и предизвикателна. А напред на нагоре се виждаше цялата околност – от близкото село Самоводене на север, до снежните върхове на Стара планина на юг.
Целта беше достигната!
Предния ден бяхме видели отдолу, че на ръба на скалите има ограда. Сега оградата беше пред нас. Естествено на едно място тя беше разрушена и можеше спокойно да се премине.
Направихме цяла фотосесия на манастира през оградата.
Гледки из околностите на Велико Търново
На връщане тръгнахме покрай оградата и излязохме на широк черен път. В обратна посока имаше маркировка, вероятно към село Самоводене. Пътят заобикаляше гората, през която се промъкнахме на идване и която в доста голямата си част се оказа оградена. След това пътя продължаваше през цяла гора от глог и шипкови храсти и отново се съединяваше с маркираната пътека за хижа Божур.
